Екстаз от текста

Петър Пламенов е учен, критик, писател, поет и драматург. Възпитаник е на НГДЕК „Св. Константин-Кирил Философ“. Доцент, доктор по философия и естетика, магистър по литературознание и култура. Преподава естетика във Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му интереси са ориентирани към естетиката и философията на изкуството. Работите му проследяват феномени от античната, ренесансовата, просвещенската, модерната и постмодерната проблематика.

Автор на изследвания в областта на философията, естетиката и литературознанието. Един от членовете – съоснователи на българския Хайку съюз. Публикува художествени произведения, лирика и хайку в множество български и международни сборници. Носител на редица български и международни награди за хайку. Сътрудничи с критически текстове в областта на операта, балета, класическата музика, сценичните и музикалните изкуства в редица културни издания. Поддържа близо едно десетилетие критическа рубрика за класически балет, съвременен танц и опера в предаването Casta Diva на програма „Хоризонт“ – БНР.

"Разказваме, за да разберем. Словото не само ни свързва със света, но то е и така необходимата ни дистанция, за да можем да погледнем отстрани и отдалеч на живота, отвъд кипежа на настоящето. Единствено сред всички същества човекът е способен да се въздига в екстаз и да надскача самия себе си. Защото не само границите ни определят, но и способността ни за тяхното преодоляване и надмогване. 

Разказвайки обаче, ние създаваме и самите себе си. Езикът, обговаряйки света и нашето усещане за живота, се превръща в изначална форма на порива, на излизането и надскачането на собствените ни предели и предразсъдъци. Насладата от словесността не може да бъде заменена от никоя друга тъкмо защото чрез нея познаваме, че живеем не само в откритостта навън в света, но и вътре, в дълбините на собственото си съзнание, където говори, шепне, стене или пее собственият ни глас. Словото, изкуството и философията познават тази способност и затова тълкуват човека като същество, което се проявява чрез екстаза – сблъсквайки се с красотата, възхитата, болката, състраданието или непроницаемостта на нещата. 

Настоящата книга разпознава в това неистово състояние на духа начин за докосване до дълбинната същност на „вътрешния човек“, тъй като подобно разположение се ражда не „естествено“ и „спокойно“, а с особено по рода си усилие и напрежение, което ние сами изискваме като мяра от себе си".