(А)НОРМАЛНОСТ И ДОСТЪП ДО ПУБЛИЧНОСТТА: СОЦИАЛНО-ИНСТИТУЦИОНАЛНИ ПРОСТРАНСТВА НА БИОМЕДИЦИНСКИТЕ ДИСКУРСИ В БЪЛГАРИЯ (1878–1939)

Книгата проследява употреби на биомедицински, психологически и евгенични дискурси в България за регулиране на достъпа до публичността от края на XIX в. до Втората световна война. Изследват се фигури на анормалното и неговите носители, както се конструират и нормализират в определени социално-институционални пространства: съдебнопсихиатрично (между клиниката и затвора); медико-педагогическо (на училищната здравна служба); административно-медицинско (на чиновническите служби, фабриката и армията, вкл. трудова) и брачнохигиенното (на семейството). Различните форми на анормалност в обсега на изследване се разглеждат като отклонения от биомедицински норми в техните разнообразни, исторически променливи, стратегически сечения със социокултурни и правни норми. Този негативно определен „здравен ценз“ за публично участие открива неизследвани подстъпи към културните противоречия на българската модерност.