"В Долина растяха гъсти шипкови храсти. Те разпъпваха с нежни полупрозрачни розови цветчета, а после в сърцевината на цветчето твърдееше червен плод, който можеше да се превърти в устата с език. Храстите се раззеленяваха направо над ямата, в която изхвърляха от вкъщи да гният под дъжда и се покрият с мъх всякакви вехтории — счупени столове, нащърбени чаши, ненужни никому парцали. Аз и братята ми обичахме да се правим на археолози в културните пластове на тази яма. Разказват, че тук са намерили забрава медалите на брата на баба — Павел, който воювал във Великата Отечествена. Изхвърлили медалите. Цялата работа е в това, че дядото бил пленен от немците. Оживял по чудо: поискал на немски да отиде до тоалетната. Затова в селото се отнасяли с него предпазливо. Съседът най-много мъчел баба: “Фрицове сте вие, фрицове!” Веднъж тя от сърце се избавила от медалите. Оттогава, както народната мълва свързва душите на загиналите войници с жеравите, военна слава за мен завинаги се оказа свързана с шипковия храст — нали той расте от същата тази земя, която е приела знаците на войнската доблест на моя дядо, а след това и него самия. Струва ми се, че неподрязаният, див шипков храст много по-точно и по-просто може да изрази осиротялата любов, отколкото обичайните ярки карамфили, или капризните рози, или тържествените гладиоли. В босоногото ми детство веднъж в крака ми се заби трънче. Неизвадено навреме, то се оказа “шипково” и нарастна. Като черешата на челото на баронмюнхаузеновата мечка. Разраниха бедната ми лапичка и я терзаеха с игла. В края на краищата, извадиха шипчето, но завинаги ми остана малък бял белег. В него можеше да се забоде топлийка и да не ме боли. Този белег, някак си, съвсем не бе за пример. Като да ми бе скъпо място, докоснато от ангел. Казват, че мястото, до които той се е допрял, никога повече не усеща болка".