Книгата проследява употреби на биомедицински, психологически
и евгенични дискурси в България за регулиране на достъпа до
публичността от края на XIX в. до Втората световна война.
Изследват се фигури на анормалното и неговите носители, както
се конструират и нормализират в определени социално-институционални
пространства: съдебнопсихиатрично (между
клиниката и затвора); медико-педагогическо (на училищната
здравна служба); административно-медицинско (на чиновническите
служби, фабриката и армията, вкл. трудова) и брачнохигиенното
(на семейството). Различните форми на анормалност
в обсега на изследване се разглеждат като отклонения от
биомедицински норми в техните разнообразни, исторически
променливи, стратегически сечения със социокултурни и правни
норми. Този негативно определен „здравен ценз“ за публично
участие открива неизследвани подстъпи към културните противоречия
на българската модерност.